В името на Висшето благо [РП]

Историята на младия Албус Дъмбълдор и неговата съдбовна връзка с Гелърт Гриндълуолд

…основите при междувидовото преобразуване.
Във връзка със статията Ви в ‘’ Съвременна трансфигурация”…

Тук следваше голямо мастилено петно.
Албус Дъмбълдор въздъхна тежко и се отпусна назад на стола.
Откакто бе започнал писмото до Емерик Суич рано сутринта,му се бе наложило да го преписва четири пъти и всеки от четирите му опита завършваше с разлято мастило.
Албус въздъхна тежко. Отметна дългата си коса,вързана на опашка и потърка зачервените си от недоспиване очи.После смачка на топка не завършеното писмо и го метна в празната камина в другия ъгъл на стаята.

Побутна с дългия си показалец чашата си с кафе,поставена на сребърна подложка.Недокоснатата течност беше изстинала съвсем. Албус се смръщи.Мразеше студено кафе.Въобще,мразеше всичко студено.
Погледна старинният часовник над писалището.Още нямаше обед,а месинговите стрелки едва се движеха.
Албус направи отчаяна физиономия.Когато беше у дома,времето течеше толкова бавно.

Откакто майка му беше починала(причината за смъртта й той никога нямаше да разкрие)той ,като най-възрастен,бе поел отговорността за семейството. Албус прекарваше дните си в Годрикс Холоу, забравено от света село,в компанията на невъздържания си брат Абърфорд и по-малката си сестра-Ариана- за която трябваше постоянно да се грижи.
Албус въздъхна отново.Щеше да бъде по-лесно,разбира се,ако Абърфорд бе напуснал Хогуортс,за да остане при сестра им.Самият Абърфорд бе изявил огромното си желание да го стори.Но Албус не можеше да допусне брат му да остане неук.
И по тази причина той бе останал като затворник в собствената си къща,завързан за Ариана ,чиято неовладяна сила можеше да се окаже пагубна,ако момичето останеше без надзор.
Не че не я обичаше.Напротив.Но докато майка му беше жива,всичко изглеждаше по-лесно.Тя и Абърфорд се грижеха за Ариана.Самият Албус можеше напълно да развива потенциала си.Беше блестящ младеж,изключителен магьосник.Водеше кореспонденция с най-изтъкнатите умове на магическия свят,планираше дори околосветско пътешествие със своя приятел от ученическите години Елфиъс Дож(който в последствие бе заминал сам) .
А ето че седеше заключен в стаята си в Годрикс Холоу и от три часа се опитваше да напише едно писмо.
Албус се изправи от стола.Тялото му леко се беше схванало от продължителното седене на едно място.Той приклекна до шкафа в писалището и започна да рови,търсейки нов пергамент.Хвърли бегъл поглед към стената зад леглото си.Тя цялата беше покрита с неговите награди и грамоти за особен принос в света на магията.Виждаха се и няколко снимки,на които той се ръкуваше с прочути магьосници.
Албус се изправи с пергамента в ръце.Хвърли го на масата,отпусна се на стола си,потопи перото в мастилницата и започна да пише:
Уважаеми господин Суич,
Във връзка с Вашата статия…

Бум-бум!Някой чукаше на вратата.
Албус се сепна и разля половината мастилница върху новия лист.Стисна зъби,за да не се разкрещи и се дръпна,преди мастилото да покапе по ризата му.
-Албус!Ей,Албус.
Брат му Абърфорд,разбира се.Албус подбели очи.
-Имаш писмо!-викна Абърфорд.
-Радвам се.-промърмори Албус сухо.
Чу как Абърфорд натисна дръжката на бравата.Беше се заключил,естествено.
-Няма ли да не пуснеш да ти го дам?-долетя гневният глас на малкия му брат.
-Не..Така съм си добре.Можеш да го оставиш пред вратата,благодаря ти.
Абърфорд изсумтя ядосано и шумно слезе по стълбите.За момент Албус с почувства виновен за грубостта.После угризенията отстъпиха пред раздразнението при вида на разлятото мастило,което бавно капеше по пода.
Албус прекоси стаята на две крачки и отключи вратата.Писмото лежеше на дъските и изглеждаше съвсем обикновено.Едва ли беше от някой велик магьосник.Албус се наведе и го вдигна,като се бореше с разочарованието.
Скъса жълтеникавия плик и зачете:
Скъпи Албус,
Каня те у дома на чай днес,в четири часа.Дано не си твърде зает.Бих искала да те запозная с един човек.
Б.Багшот

Албус се подсмихна.Значи старата госпожа Багшот го канеше на чаша чай.Любопитство се прокрадна в съзнанието му-кой ли беше този мистериозен човек,с който тя искаше да го запознае?
Какво пък?Поне щеше за малко да се измъкне от къщата.
Дотогава имаше достатъчно време да довърши писмото то Емерик Суич… *******************************************************************

Писмото лежеше на писалището,готово за изпращане.Албус се оглеждаше в голямото огледало от вътрешната страна на дрешника си.Висок,осемнадесетгодишен младеж с дълга до лактите кестенява коса,която тъкмо бе сресал назад.Беше сменил измачканата си риза с елегантен костюм.Прокара ръка по брадичката,която си бе пуснал.
Кой ли наистина беше този,с който бе толкова важно да се запознае?

Албус позвъни на големия червен звънец на старата Багшот къща.Дръпна яката на костюма и се опита да направи най-вежливото изражение ,на което бе способен.Стенещия шум от звънеца го накара да потръпне,но веднага след това си спомни,че техния звънец беше същия.Понечи да натисне отново копчето,но тогава отвътре се дочу гласът на госпожа Багшот
-Идвам,идвам.Албус,миличък,това ти ли си?-дочу се тракане на ключове и опити да се вкара един от тях в ключалката
-Да,госпожо Багшот.-"Кой друг би ви посетил по време на лятото..." допълни мислено младежът
Вратата се отвори и Албус усети как две костеливи ръце го хващат и отнасят към кухнята.Реши,че няма смисъл да се противи и чак когато сбръчканото лице на старата Батилда се разтегна в широка усмивка,Дъмбълдор успя да огледа местоположението си.Стаята беше обикновена и друг път беше влизал тук,но сега в нея,с лице обърнато към прозореца седеше мистериозния човек,с който трябваше да се запознае.Магьосника прецени,че гостът на Батилда Багшот бе горе-долу на неговата възраст,висок,със стройна фигура и дълга до рамене светлоруса коса.
-Албус,искам да те запозная с моя племенник,който пристигна вчера и мисля,че ще се харесате,Гелърт Гриндълоуд.
Гелърт придърпа бавно стола до себе си и седна.Албус получи възможносто да види лицето му и младия Дъмбълдор не сдържа усмивката си на задоволство.Гриндълоуд беше наистина чаровен,леко феминистични бяха чертите на лицето му,но в очите му гореше агресивно пламъче,което объркваше цялата представа за спокоен човек.
-Приятно ми е да се запознаем,аз съм Албус Пърсивал Улфрик Брайън Дъмбълдор...
-Много дълго име имаш,приятелю-Гриндълоуд наклони иронично глава и я подпря с ръката си-Седни...лельо,ще ни оставиш ли насаме?
-Разбира се,милички,оставям ви.В хладилника има мляко,сок от тиква и бирен шейк.Опекла съм и бисквити ако сте гладни.
-Да,да,лельо,можеш да тръгваш вече.
Вратата се затвори след старата госпожа Багшот и двамата млади магьосници останаха сами

Албус колебливо седна на стола срещу Гриндълоуд. Другият магьосник го оглеждаше с лека усмивка,все така подпрял глава на ръката си.Албус се почувства като на изпит.За него не бе присъщо да се притеснява толкова.
-Значи това е прословутия Албус Дъмбълдор…Не мога да отрека,че съм очарован.Не съм предполагал,че някой толкова…брилянтен би могъл да изглежда така.
Албус усети,че се изчервява.
-Защо реши,че съм брилянтен?-промърмори той.
-О,чел съм твой статии в „Съвременна трансфигурация”.Пък и леля ми е разказвала за теб.Какво говоря,та тя само за теб разказва ,откакто съм пристигнал…-Гриндълоуд се ухили широко,показвайки белите си равни зъби.
Албус се усмихна несигурно.
-О,между другото-сети се Гриндълоуд и се изправи-мога ли да ти предложа нещо за пиене?
-Да…-Албус насила откъсна очи от усмивката на магьосника-да,може тиквен сок.
Гриндълоуд се подсмихна и махна леко с магическата си пръчка.От коридора се чу тихо дрънчене,вратата се отвори и в стаята влетя дървен поднос с две чаши,кана сок от тиква и чиния с бисквити.Подносът кацна леко върху масата.
-Позволи ми – рече Гриндълоуд и напълни чашата на Албус.После наля и на себе си,а празният поднос литна обратно към кухнята.
Настана мълчание.Гриндълоуд се извърна настрани,сякаш се замисли ,и Албус имаше възможност да огледа профила му и мислено да се възхити на красивите му черти.
-Разбрах,че майка ти е умряла-рече изведнъж Гриндълоуд.Албус се сепна.
-Да,тя…почина скоро.Затова се върнах тук- да се грижа за брат си.
-Аха…Аз пък се чудех защо блестящ магьосник като теб би дошъл да живее в това запустяло село.Разбираш ли…-Гриндълоуд се наклони напред и очите му се впиха в тези на Албус-това място не е за човек с идеи като твоите.
-Така ли…-на свой ред Албус се наклони към Гриндълоуд.-А ти какво правиш в това „запустяло село”?
-Дойдох да видя старата си леля- заяви Гриндълоуд с невинно изражение.
-Не трябва ли да си на училище?
-О,това? Изключиха ме-той се засмя дяволито.-Пътувах малко и реших да дойда тук,на спокойствие.
-Мога ли да попитам защо са те изключили,…
-Очевидно можеш.-Усмивката на Гриндълоуд стана още по-широка.-Но това не означава,че ще ти кажа. И ,наричай ме Гелърт,моля те.
-Така си и мислех.Добре,Гелърт..А ще ми кажеш ли къде си пътувал?
-О,тук и там…-Гриндълоуд се наклони опасно към Албус,който вече усещаше дъха на другия по бузите си.-Кой знае-може би при следващото ми пътуване ще дойдеш с мен?
-Ще пиете ли чай ,милички?
Двамата се стреснаха и се дръпнаха рязко назад.
Госпожа Багшот бе влязла в стаята и се усмихваше майчински .

Гриндълоуд изсумтя раздразнено и тежко се стовари на стола си.Изглеждаше разочарован.Албус прокара ръка през косата си и грабна чашата с чай от подноса,който възрастната жена му предложи.
-Е,Албус,какво ще кажеш за племенника ми?Умник е ,нали?
-Ъъм...познавам го от пет минути,госпожо Багшот...но не мога да отрека,че съм очарован.-Албус отново се изчерви и сведе глава
-Е,радвам се тогава.Аз отивам да напазарувам.Можеш да останеш колкото искаш.В 20 часа ще е готова и вечерята,можеш да останеш.-Батилда взе изтърканата си кожена шапка,пазарната чанта и помаха на младежите-Ще се върна след около час.
Гелърт отново направи отчаяна физиономия и си взе бисквита.Личеше,че компанията на леля му не му се нравеше.
-Е,ще продължим ри разговора си?-Албус свали връхната си дреха и я остави да се свлече в скута му
-Да...Албус,мислел ли си някога за безсмъртието?За черните изкуства и тайните предмети,които могат да те направят по-мощен и от най-мощния магьосник?
Дъмбълдор помълча известно време,но щом срещна властния поглед на Гелърт въздъхна и отговори
-Много пъти съм мислел и съм се чудел,но даже и в магията има закони.Цената на твоето безсмъртие ще се плати от стотици невинни хора.Това е чудовищно и мисля,че магическия свят няма да намери начин да живее без страх от смъртта никога...
-ГЛУПОСТИ!!!-Гриндълоуд се изправи рязко и удари развълнувано масата -Магьосниците могат да властват на смъртта,ако използват определени средства.Помисли Албус...милионите мъгъли,които всеки ден тровят живота ни.Можем да ги управляваме и използваме.
-Не мислиш ли,че това се противопоставя на всички години усилено пазене на тайната за съществуването ни.Има причини да не показваме силите си.
-НИЕ СМЕ ПЪЛНОПРАВНИТЕ ГОСПОДАРИ НА ТОЗИ СВЯТ!!!-русокосия младеж разпери жизнерадостно ръце и след това силно стисна тези на Албус-Затова имаме тези сили,защото сме по-висши фолми на живот и трябва да се възползваме от това.Хайде,Албус,трябва да се съгласиш.
Дъмбълдор бе потънал в размисъл и цялата картина на световно гоподство все още не му бе ясна,но ентусиазма на Гриндълоуд напълно го зарази и той просто кимна потвърдително с глава.
-ХАХааа,знаех си,че ще разбереш.Значи мога да ти разкрия всичко сега.Сигурен съм,че от теб ще излезе чудесен Мъгъловладелец.

Албус Дъмбълдор се колебаеше.Част от него усещаше,че в този Гелърт Гриндълоуд има нещо тъмно,като че ли зад красивата маска се криеше зло лице.Но другата час беше запленена от блестящата усмивка и от златните къдрици,и от страстта ,която Гриндълоуд влагаше в думите си.Той говореше,сякаш бе влюбен в идеята си.Но идеите не обичат,помили си Албус.Нали любовта е за хората….
Междувременно Гелърт не спираше да говори.Движеше се напред-назад,ръкомахаше пламенно,погледът му гореше.Изглежда отдавна бе искал да разкаже всичко това.Гласът му ту се извисяваше почти до вик,ту стихваше до шепот.
Албус не можеше да откъсне очи от него.
-Представи си само-възкликна внезапно Гриндълоуд и замахна толкова силно,че блъсна ръката си в прозореца-представи си-повтори той и се приближи към Албус-Гриндълоуд и Дъмбълдор-господарите на един нов магьоснически свят!
Албус се засмя.Гриндълоуд го изгледа въпросително.
-Много смели идеи имаш, Гелърт!-подсмихна се той.
-Ех,Албус-Гриндълоуд коленичи в краката на Албус и улови ръцете му.-Нали не смяташ цял живот да си стоиш в селото и да пишеш писма до разни изкукуригали стари магьосници?Този свят се нуждае от нови хора.От хора с идеи.
-Чуй ме сега ти-Албус се наведе напред.-този свят,за който говориш,няма нужда от повече насилие.Не искам да наранявам никого,Гелърт.
-Знаеш ли…-промълви Гриндълоуд и пусна Албус.За миг Дъмбълдор изпита неясен страх,че Гелърт ще се разочарова от него.-Напълно си прав.Не бях разглеждал нещата по този начин.Ето,сега виждаш ли защо си ми нужен?Ние двамата се допълваме идеално.
Албус трудно сдържа усмивката си.
-За доброто на мъгълите…Ние трябва да властваме над тях за тяхно собствено добро!
За това ни е дадена сила, Албус!За да пазим мъгълите като господстваме над тях!
Албус беше възхитен.

Двете момчета вървяха по малкото хълмче,което изникваше сякаш от нищото меджу двете им къщи.Вече беше късно и двамата се чувстваха изтощени,но удовлетворени.Цял ден не спираха да говорят за магьосническо господство,съвременна магия ,алхимия и политика.Гриндълоуд продържаваше да убеждава Албус колко велика е идеята им и как след време двамата ще се прочуят,а Албус само слушаше развълнувано и кимаше.Това бе ново за него,но сега осъзнаваше колко дълго бе чакал такава възможност.Най-сетне,след всичко,което бе преживял и след себеомразата и обвиненията,той бе намерил живота в лицето на този младеж,неочаквания гостенин,и знаеше,че нещата щяха да се променят към по-добро...или в по-лошо.Усмивката му помръкна за миг когато се сети за реакцията на Абърфорд.На брат му това нямаше да му хареса.Никак.Не можеше да остави неопитния си и избухлив по-малък брат със нездравомислещата Ариана.Просто бе невъзможно.
-Хей,Албус...Какво има?Изведнъж се притихна...
-Гелърт,идеите ти бяха прибързани и ме улисаха,но аз имам отговорности,които не мога да оставя.Сестра ми...много е болна,а брат ми е...той е просто глупак и не може да се грижи сам за нея.След като майка ми почина...
-Албус Дъмбълдор-сериозния глас на Гриндълоуд съвсем изненада Дъмбълдор-Това село е пълно с магьосници,мислиш ли,че тях не ги е грижа за здравето на брат ти и сестра ти.Ще се постарая да не отсъстваш толкова дълго.Трябва да дойдеш с мен,да посетиш много места и да преоткриеш света на магията,не да се грижиш цял живот за семейството.
-Не разбираш...-Дългокосия младеж въздъхна отново и потупа Гелърт по рамото-Благодаря ти за днес,Гелърт.Тази вечер ще помисля и се надявам да се видим утре.Лека нощ и приятни сънища.
Гриндълоуд се усмихна малко разочаровано и помаха на Дъмбълдор.Щеше да го убеди във важността на идеите си.

~~~~~~~~~~~

Същата вечер Албус лежеше безцелно на леглото си и гледаше тъмнината.След късното завръщане се беше скарал с Абърфорд и отново стоеше заключен на единственото спокойно място в къщата.Тишината на стаята бе тягостна и го задушаваше,липсваше му веселия глас на Гриндълоуд и съжеляваше,че е отказал.Но така беше най-правилно.
"Нали?"-Дъмбълдор се обърна към стената и отново опита да заспи.Безуспешно.
Трак.Трак.Трак.
Младежът скочи от леглото си и бързо отвори прозореца.В стаята му влетя прекрасна сивкава сова с горда осанка.Птицата пусна на писарището голям жълт плик и излетя.
"Не може да е отговор от "Съвременна трансфигурация".Пратих писмото преди 10 минути.Кой ли праща писма в толкова късен час от денонощието?"
На лицевата страна на плика пишеше "В ИМЕТО НА ВИСШЕТО БЛАГО!!!"

С треперещи пръсти Албус разкъса плика.Отвътре изпадна бележка:

Албус,
Надявам се да си още буден в този късен час на нощта.Страхувам се да не съм прекъснал съня ти.
Самият аз не успях да заспя,защото имам още толкова много неща да ти кажа.Честно,иска ми се в денонощието да имаше поне още няколко часа.
Албус се подсмихна.
Нашите идеи,Албус ,са критично важни за бъдещото съществуване на нашия свят.А именно свят,в който магьосниците не са принудени да крият своите уникални способности,а ще могат напълно да разгръщат потенциала си.От друга страна,мъгълите ще живеят спокойно,знаейки,че са управлявани от по-висши създания от тях.Проблемът тук е,че все още има хора( и бих добавил-твърде много хора), които все още не са осъзнали потребността ни от промяна в управлението и ценностите ни.Подобна промяна би засегнала интересите на други.Знам,че ти си твърдо против използването на насилие,но се опасявам,то ще се окаже необходимо.
Мисля,че нашиете действия се нуждаят от внимателно планиране.За това те каня утре сутрин на закуска,за да обсъдим някои неща,които ми хрумнаха,след като ти си тръгна.
Моля те,кажи,че ще дойдеш.
Гелърт.

Албус се усмихна широко.Заля го вълна от радост при мисълта,че Гелърт се бе сетил за него.Изведнъж безсънието му се струваше съвсем основателно- ако беше заспал,вероятно нямаше да чуе совата.
Прочете писмото още два пъти.Почеркът на Гелърт беше едър и красиво завъртян,леко наклонен на ляво.Най-красиво му се стори „с”-то –усукано като змийска опашка.
Моля те,кажи,че ще дойдеш.

Разбира се ,че щеше да дойде.
Грабна първото парче пергамент,което му попадна,топна перото в мастилото,написа Скъпи Гелърт…и се смръщи.За човек,когото познаваше от няколко часа обръщението „скъпи” може би не беше най подходящото.Албус въздъхна.Обикновено писмата,които пращаше ,бяха строго официални,така че нямаше много опит.А тъкмо това писмо чувстваше като особено важно…
Смачка на топка пергамента и разрови камарите полуизписани листове за нов.
Гелърт,
Притеснението ти е напразно.И аз като теб съм запленен от великата идея и не мога дори да мигна.
Осъзнавам заплахата,която би се стоварила над нас,ако предприемем по-нататъшни действия,но въпреки това все още съм твърдо против насилието,освен ,разбира се,ако то не е крайно необходима мярка.Според мен именно прекомерния натиск е основната грешка на повечето съвременни лидери.
С удоволствие приемам поканата ти за закуска.Надявам се в девет и половина да ти е удобно.

Тук Албус спря да помисли.Искаше му се да напише още нещо- за радостното чувство,което го беше заляло,когато получи писмото.Вместо това поклати глава и набързо драсна:

Дано отговорът ми не те събуди.Ще се видим утре.
Албус

Сметна,че така е добре.Не му се щеше да издава обърканите си чувства.
Нави писмото на руло и тъкмо посегна към кафеза на совата си( красива улулица),когато разбра,че беше изправен пред огромен проблем.Совата я нямаше.Албус с мъка си припомни,че преди двайсетина минути я беше пратил с писмо до Емерик Суич.В Лондон.
По дяволите.
Гневно удари с юмрук по писалището и започна нервно да крачи из стаята.Совата му летеше доста бързо.Може би щеше да успее да се върне до час.Или два.Или на следващата нощ.Беше безнадеждно.
Албус рязко спря да крачи и застана в средата на стаята.Никога не бе изпитвал толкова болезнено желание да изпрати писмо до някого.Дори онзи път ,когато писа на самия Николас Фламел,не представляваше нищо,сравнен със сегашното му състояние.
Внезапно се досети какво да направи.Не му се искаше много ,но не виждаше друг начин.
Безшумно излезе от стаята си и се промъкна на пръсти надолу по стълбите.Внимаваше да не вдига шум,за да не събуди Ариана.Последното,което искаше,бе да успокоява нервните й пристъпи.Къщата беше съвсем притихнала,само от време навреме някоя изгнила дъска проскърцваше под краката му.
След няколко минути се озова пред спалнята на брат си.Не му се наложи да пали лампите-луната достатъчно силно осветяваше пътя му.
Почука тихо на вратата.Отвътре не долиташе звук.
„Може да спи дълбоко” помисли си ядно Албус-„От всички други нощи,точно тази е избрал да захърка непробудно”
И все пак част от него се надяваше наистина да спи- мисълта да моли брат си за услуга след жестоката им караница не му се нравеше особено.
Почука отново,този път по –силно.Тъкмо мислеше да се откаже,когато чу, че брат му отключва вратата.
-Какво има?-Абърфорд изникна отвътре с разтревожено изражение.Щом видя Албус,лицето му помръкна.-А,ти ли.Реших,че е Ариана.Какво искаш пък сега.
Албус мислено се подразни от грубостта на брат си,въпреки че (нашепна му онази досадна част от съзнанието му) Абърфорд имаше известно право да е ядосан.
-Ами питах се…-започна Албус-дали би ми заел совата си?
Стараеше се да бъде възможно най-вежлив.
-Че за какво ти е посред нощ?-вдигна вежда Абърфорд.
-Ти как мислиш?-процеди Албус.Търпението му започваше да се изчерпва.-Искам да пратя писмо,разбира се.
-Аха.А твоята сова къде е –да не би да е в отпуск?
-Изпратих я в Лондон.Виж- продължи Албус ,когато Абърфорд просто сви рамене- съжалявам, че закъснях така снощи.Моя беше вината,че се скарахме.Просто...-Албус търсеше точните думи-…ми се събра много на главата,откакто…откакто мама почина и лесно избухвам.Разбираш ли ?
-Да.Няма нужда да ми се обясняваш-промърмори Абърфорд с привидно безразличие, но изражението му поомекна.-Работата е там,че…ами,и аз изпратих моята сова с писмо.
Разочарованието заля Албус като солена вълна.
-Аа.Разбирам.-промърмори той.-Тогава извинявай за безпокойството.Лека нощ.
Обърна се и тръгна,тътрейки крака.
-Албус…
Албус се извърна.Брат му все още стоеше на вратата с несигурно изражение,все едно искаше да му каже още нещо,но не намираше думи.
-Съжалявам – рече тихо.
Албус се насили да се усмихне.Брат му се прибра в спалнята си,като безшумно разтвори вратата.Албус се изкачи бавно по стълбището,като проклинаше наум „Съвременна трансфигурация”.Вмъкна се в стаята си с намерението да се строполи на леглото,но вътре го чакаше изненада…
Позната сива сова потропваше по затворения прозорец.В ноктите си стискаше бележка.Албус побърза да я пусне вътре и измъкна листчето.Птицата се закрепи на перваза и го загледа с огромните си жълти очи,докато той четеше.Бележката се състоеше от едно-единствено изречение,изглежда драснато набързо:
Реших,че може да ти потрябва.

Гриндълоуд финтира ловко между купищата документи и няколкото летящи мастилници,които Албус беше омагьосал.Той изтърси голямата купчина хартия,която носеше и доволно огледа разхвърляната стая.
-Е,поне напредваме с нещата.Записваш ли резултатите от опитите?
-Да..но за какво е всичко това?-Албус любопитно побутна малките черни растения,които съскаха и пръщяха.
-Ние сме създатели,Албус,ще създадем нещо от тях.Оръжие,отрова...лек?-Гриндълоуд се наведе и му се усмихна чаровно както винаги,но след това стана плашещо сериозен-Има нещо...което не съм ти споменал...
Дъмбълдор откъсна поглед от растението и присви очи
-Мога ли да попитам какво е то?
-Чувал ли си за...Даровете на смъртта,Смъртоносните светии?
-Всеки е чел приказката.Даровете на тримата братя,които се изгубили завинаги.И какво общо имаш ти с тази измислица?
-ТЕ СЪЩЕСТВУВАТ,АЛБУС!!!-Гриндълоуд отново се бе вдъхновил,но бързо се осъзна,закашля се и продължи мисълта си-Открих местонахождението,или по-точно гроба на един от братята и то е тук,в този град.Невероятно нали?
Тъмнокосия младеж бе видимо изненадан и в погледа му се четеше неверие.Не вярваше в приказки,не вярваше и в някои теории за магията,а Глиндълоуд очакваше да повярва в това...
-Гелърт...не мисля...
-Не,не,трябва да видиш!Сигурен съм,че това е той!Проверих няколко пъти и искам да посетя гроба му...не че очаквам нещо.Ела с мен,ще те убедя по пътя.
-Откъде си толкова сигурен?
Гелърт дръпна червената си наметка от закачалката и закачливо му намигна
-Винаги съм сигурен!

***********************
Дъмбълдор продължаваше да клати глава в несъгласие,докато отваряха гробищната портичка.
-Виж,даже това да е той,нямаш никакви доказателства,че има наследници и че мантията не е изгубена.
-Важното е,че тя съществува,а не у кой е.След като се убедиш,че съществува,търсенето е само едно голямо приключение!-блондида оглеждаше внимателно надгробните камъни,а Албус все още сумтеше неодобрително.Не можеше да отрече,че от Гриндълоуд можеше да бъде убеден и в съществуването на хаплозъбави кротомъркари,но все пак нямаше да имат никаква полза от цялото това разкарване.Самият Албус стотици пъти бе идвал в това гробище и никъде нямаше плоча с името на Игнатиус/май така беше/,третия брат.
-Виждаш ли,няма го никъде.Стъмнява се,нека се прибираме,страхувам се за здравето на леля ти в бъркотията,която оставихме.
-Остави я.Сигурен съм,че ще го намеря,потрай малко!-Гелърт приклекна до един изключително стар и почернял от времето камък,целия покрит с мъх.-Я виж ти...- избърса с ръка прахоляка и калта и някак си успя да разчете буквите
-ЕТО ГО!!!НАМЕРИХ ГО!!!-младежът сграбчи щастливо Албус и му посочи камъка.-Вярваш ли ми вече,драги?
Дъмбълдор зяпаше невярващо камъка.Името на Игнатиус ясно се разчиташе,както презимето и фамилията и деня,в който е починал.Детска приказка,която се бе оказала истина...Гелърт сбъдваше и най-невъзможните му мечти...

Но и Албус не смяташе да се даде лесно.Скръстил упорито ръце,той се обърна към Гриндълоуд.
- Поздравления. И как смяташ, че ще ти помогне това?
Гриндълоуд го изгледа невярващо.
-Ама ти сериозно ли ме питаш?Албус,това е гробът на Игантус Певърил!
-Добре де…но как смяташ да намериш даровете? Да не искаш – Албус се разсмя при самата мисъл- да разкопаваш гроба,или нещо такова?
-Може и да се наложи- рече замислено Гелърт,който бе започнал да оглежда гроба от всички страни.
-Гелърт!-възкликна Албус възмутено.- Дори не си помисляй подобно нещо!
-Ех,Албус –Гелърт вдигна очи към него- понякога се налага да вършим неща,които не са приятни,но…те са в името на висшето благо.
-Знам,но това е….абсолютно неморално!
Очите на Гриндълоуд заблестяха.Той се приближи бавно към Албус и сложи ръка върху рамото му.Албус трепна при топлата тежест на допира.
-Албус…а нима е правилно да крием и да се срамуваме,от силата,която притежаваме,от властта,която по право ни принадлежи?Да оставяме други да ръководят живота ни?
-Разбираш ли каква крачна напред е това?

Очите му горяха с безумен пламък,а лицето му беше на сантиметри от това на Албус.
-Да,обаче…-Албус се отдръпна пламнал.-Добре,да предположим,че наистина е наложително да оскверним гроба…и после какво? Да не би да е взел мантията със себе си?
-Напълно е възможно…-Гелърт допря показалец до устните си и се замисли.Албус не успя да сдържи мисълта колко изящна изглежда устата на Гриндълоуд и колко нежно ъгълчетата й потрепнаха и се извиха в усмивка…
-Абсолютно е възможно-думите на Гелърт прекъснаха безмълвното му съзерцание.Албус премигна объркано.-Човекът се е подсигурил.Вероятно е смятал,че никой няма да посмее да докосне гроба му.Пък и във времето,в което е живял подобно деяние….Така че е напълно възможно.Или поне е оставил указания-додаде Гриндълоуд замечтано.
-Но ако мантията е при него,тя няма ли да е засегната от…е,от разлагането на тялото.-Албус отново скръсти ръце пред себе си,но този път отбранително.
-Тя е предмет с голяма магическа мощ…Пък и няма да разберем,докато не видим ,нали?-засия Гелърт.
Албус знаеше,че не може да откаже.Думите на Гриндълоуд, магнетичният му поглед имаха някакво особено влияние върху волята на тъмнокосия магьосник, и Гелърт изглежда беше наясно с това.Без да дочака отговора на Дъмбълдор,той застана до надгробната плоча и критично наклони глава.
-Ако застанеш ето там…-той посочи бегло с ръка- и заедно направим заклинанието…страх ме е да не повредим нещо,което може да е вътре…-Гриндълоуд сякаш говореше на себе си- може,разбира се, и с лопати…
Албус подскочи.
-Чакай…ама ти…имаш предвид сега?
-Защо да отлагаме?- усмихна се сияйно Гриндълоуд.
-Гелърт!Не може! Ако ни види някой?
-Албус- започна другия със търпеливо изражение-тук-той разпери театрално ръце –няма жива душа.Едва ли някой ще реши да ходи на гробището по това време…
-И все пак-не мирясваше Албус-какво ще стане,ако някой види.Селото е малко,всички ще научат,че разкопаваме гробове.Представяш ли си реакцията на тукашните суеверни жители?!
Гриндълоуд въздъхна тежко и се облегна странично на надгробния камък.Погледът му бе вперен в Албус.
Няколко дълги мига двамата мълчаха.
-Албус-рече неочаквано Гелърт-знаеш ли,че имаш много хубави очи?
Каза го небрежно,някак между другото,но Албус усети че краката му омекват,сякаш бяха направени от гума.Изчервен както никога досега,той стисна замръзналите си ръце в юмруци,та ноктите му се впиха в плътта му и изломоти:
-Това…това какво общо има с гроба на Певърил?
-О!-Гелърт се засмя,откривайки белите си зъби.- Не го разбирай погрешно.Просто не бях забелязвал досега.Реших,че трябва да отбележа.
Отново говореше нехайно,все едно не беше кой знае какво,но Албус вече се чудеше кога ли коленете му ще поддадат и той ще се свлече на земята пред Гелърт
-Както и да е.Ще вършим ли работа тук,или ще се гледаме като котараци.-той се подсмихна( не можах да се сдържа,много ми е смешен тоя израз!) .-Виж-добави той,когато Албус не отговори-не съм искал да те обидя,ако така го приемаш.Просто ми хрумна като мисъл.Забрави.Все едно не съм го казвал.
-Не!-възкликна Албус по-пламенно,отколкото му се искаше да прозвучи-не се обиждам.Просто беше…е,неочаквано.
-Ще се убедиш,че съм доста непредвидим-подсмихна се дяволито.-Но да се върнем на темата –той посочи гроба с глава.
-О,Гелърт…нека поне изчакаме да се стъмни напълно!Ще с върнем по-късно.Казвам ти ,така е по-безопасно.
Гриндълоуд въздъхна примирено.
-Както кажеш.Да вървим.
Хвърли последен поглед през рамо към гроба на Певърил и тръгна след Албус.
-Но не можеш да отречеш-започна той,когато го настигна-че това е голяма крачка.Знаеш ли –той небрежно прегърна ужасения Дъмбълдор през раменете-да се връщаме по-бързо.Хрумна ми нова идея!

ПП:Съжалявам,че се забавих толкова,абаче беше...доста напрегната седмица.Другия път ще бъда по-бърза,обещавам! WTF

Е,това чаках!!!Да видим сега страхотната Гелъртова идея

Гриндълоуд седеше по турски на пода и медитираше.Гледката бе особено странна и първите няколко мига Албус си помисли,че той се шегува,но след като блондида седеше неподвижно вече 10 минути той напълно се обърка.
"Каква ли е целта му?Обърква ме все повече и все повече ме...привлича."
дъмбълдор осмисляше последното известно време,после разстръска ядосано глава и изсумтя раздразнено,за да покаже на Гелърт,че е време да му каже идеята си.
-Съжелявам,драги Албус-той отвори очи,но продължи да седи на земята замислено-предлагам да пием по един чай!
-Не мисля,че сега е най-подходящото време за чай.Ще разкопаваме гроб,за бога!
-Не още!
-Кога?-Дъмбълдор изглеждаше видимо изнервен
-След Акцио.
-Акцио?
-Ще призовем мантията,приятелю!
Мълчание.
-Гелърт-дългокосия си пое дъх и прокара пръсти през кестенявата си грива-Ти се противопоставяш на самия себе си.Кой до преди малко говореше колко мощен магически предмет е мантията?мислиш ли,че една проста магия като Акцио ще я повдигне и с няколко милиметра?
-Не можем да сме сигурни,докато не опитаме.
-Да но...
-Шшшшт,без повече коментари.Ако не стане ще се заемем с копаене.А сега да направя чай!

~~~~~~~~~~~~~

Ариана седеше на разкошното си балдахиново легло и гледаше замечтано в тавана.Напоследък майка й не я посещаваше,но пък двамата й чаровни братя постоянно бяха с нея.
"Къде ли е мама?" момичето обърна с надежда поглед към вратата,но там никой не се появи."Нищо,ще питам Албус после къде е отишла..."

~~~~~~~~~~~~~~

-Гелърт,кълна се,изглеждаш отчайващо смешно!
Албус продължаваше да се кикоти,докато двамата влизаха в гробището.Гелърт бе решил,че ще е по-сигурно ако двамата се дегизират и сега той носеше една стара крещящожълта рокля на леля си и огромна шапка,която приличаше на фруктиера.
-И ти не си първа хубост,драги,затова си мълчи.
-Поне нося панталон!
-Няма да коментирам това...
Албус отново прихна.Досегашното му притеснение напълно се бе изпарило.Магията Акцио не бе постигнала резултат и тази разходка в 2 часа вечерта се бе наложила.Краката им затъваха в меката земя и за да не ги видят случайно,пръчките им светеха съвсем слабо.
-Мисля,че беше тук.-Гелърт се наведе и освети надписа на плочата-ДА,тук сме.
-Е?
-Е?Знаеш заклинанието...
"Спогледаха се" в мрака и "Уингардиум Левиоза" се чу на два гласа.Над главите им се издигна един тон пръст и се свлече на съседния гроб.Облечената в жълто "блондинка" скочи в гроба и отново с магия отвори капака на гниещия ковчег.
-Намери ли нещо?-Албус се опита да види в непрогледния мрак,който представляваше дупката.
Последва тишина,хрущене на кости,после разочарована въздишка и сърцето на Дъмбълдор се сви.
-Не е тук.Мантията невидимка я няма...

-Очакваше се-промълви Дъмбълдор ,опитвайки се да скрие разочарованието в гласа си.-Има ли нещо друго?
-Не съм сигурен,нищо не виждам.
-Опитай се да го поизместиш- предложи Албус предпазливо.
-Лесно ти е да го кажеш-сопна се гласът на Гриндълоуд .-Това нещо направо ми се разпада в ръцете.И-той се задави- вони ужасно.Я ела да ми светнеш тук долу.
Албус внимателно се приближи до ръба на дупката и ,стараейки се да не поглежда, насочи пръчката си вътре.
-Не е достатъчно- чу се отново гласът на Гелърт.
Албус прехапа устни,но коленичи на земята и пропълзя на лакти до ръба на дупката.Лъхна го отвратителна воня на гнило на мокра пръст.Албус сбърчи нос и се опита да диша през устата.
Гелърт се беше навел над ковчега,запушил уста с едната си ръка,а с другата предпазливо побутваше тялото.Лъчът светлина от пръчката на Албус се плъзна от лицето му към стената на ковчега,после по дългите плесенясали кости на трупа и накрая към гниещия череп.Дъмбълдор стисна очи и си наложи да диша дълбоко.
Нещо се размърда.Албус отвори очи ,стараейки се да не поглежда към останките от тялото.С изражение на погнуса Гелърт беше повдигнал част от костите ,за да може да погледне на дъното на ковчега.Изглежда не намери нищо,защото отчаяно ги пусна обратно и извърна лице към Албус.
-Тук няма нищо-изръмжа той.-Абсолютно нищичко!
-Погледна ли в джобовете?
-Прерових ги всичките.Даже копче няма-продължи да се ядосва Гриндълоуд.
-Когато се захванахме с това,знаехме,че има вероятност да не открием нищо,нали?
-Е,да,ама не очаквах съвсем нищичко да не намеря-рече унило Гелърт.После въздъхна.-Както и да е.Помогни ми да се измъкна оттук.Направо се задушавам от тая воня.
Гриндълоуд затръшна ядно капака на ковчега и улови протегнатата ръка на Дъмбълдор.
Пръстите му бяха замръзнали,установи с болка Албус,докато Гелърт драпаше нагоре по размекнатата пръст.Накрая трябваше да увие ръце около раменете на Дъмбълдор, за да не падне обратно.
-Отвратително!-изръмжа той и се отпусна на земята.
Албус клекна до него със съчувствено изражение.
-Съжалявам-промълви той .
-Ти нямаш вина за нищо.Просто съм разочарован.-Личеше му.-Дай да се махаме по-бързо,че направо ми се гади.
Двамата прекосиха гробището ,без да говорят.Върнаха се в къщата на Гелърт.Той тъкмо посегна към дръжката на входната врата,когато Албус го хвана за китката.
-Чакай- прошепна,изчервен от допира.-Ще събудим леля ти.
-Голяма работа-изсъска Гелърт и понечи да отвори,но Албус го задържа.
-Не трябва да ни вижда така.
Отстрани двамата представляваха невероятна картинка.Албус,с изтъркани кафяви панталони,които му бяха твърде големи,и пуловер с неопределен цвят,чиято предница бе изцапана с кал,и Гелърт-с яркожълта рокля и буци пръст по огромната си шапка.Беше принуден да признае,че Албус е прав.
-Има дърво точно под моя прозорец-сети се Гриндълоуд-ще се качим оттам.Никога няма да ни чуе…е,освен ако някой от нас не падне.
Той се ухили на Албус и го повлече към стената на къщата,без да пуска ръката му.

Под това дърво Албус не веднъж бе заспивал,опитвайки се да усмири малкото си братче.Тогава бяха още деца.Сега то се бе разлистило и по клоните му имаше няколко семейства птички.
Гелърт скачаше като маймуна между клоните,докато Албус пъхтеше след него и го бе страх,че някой от по-тънките клончета ще поддаде.
-Хайде,Албус,като стар северен друид си.-Гелърт помогна на приятеля си да стигне до последната група клони,които ги разделяха от отворения прозорец.
-Не си прави шеги с мен.Още усещам вонята на трупа.
Глиндълоуд се направи,че не е чул последното и се захвана за парапета на прозореца,прехвърли се и скочи вътре.Увери се,че е цял и махна с ръка на тъмнокосия младеж.
-Ъъъх,какво ли не правя за него...-Дъмбълдор малко тромаво се придърпа до прозореца и тупна тежко на пода,при което другаря му избухна в смях.

-Сега?Май теорията ти бе разбита.-дългокосия изтърсваше мръсотията от дрехите си доколкото можеше и се стараеше да изглежда сериозно ядосан.
-Сега се връщаме към плановете,мили мой-Гелърт направи лека танцова стъпчица,хвърли шапката на леглото и разроши русите си коси -Но тази нощна разходка определено беше забавна.
Дъмбълдор подпря с ръка главата си.Спеше му се,беше мръсен и разочарован.Нямаше чисти дрехи тук и не му се прибираше.Отново щеше да се вдигне скандал.
-Хей...-Албус усети нежния допир на два дълги пръста-ще влезеш ли да се изкъпеш с мен,Албус?
Момента мълчание,в което мозъка на Дъмбълдор асимилираше информацията, премина доста бавно и беше последван от задавяне и объркване от страна на по-възрастния.Гриндълоуд седеше по хавлия пред него и предизвикателно го гледаше.
-Ъъм,ако не възразяваш ще се изкъпя сам.
-Срам ли те е?
-НЕ!Просто...не мисля,че е уместно...
-Няма да видиш нещо,което вече не си виждал.
-Предпочитам да се къпя сам.
-Хммм...-Гелърт затегна яката си и му обърна гръб-както искаш.
Дъмбълдор остана в ъгъла,все още изчервен като рак.

" стар северен друид " haha

Тягостната тишина на стаята се изпълни с тихото ромолене на водата в банята. Албус се размърда гузно,като се опитваше да не си представя как Гелърт сваля халата си.Започна ожесточена вътрешна борба със собствената си съвест,и в крайна сметка победата беше за съвестта.Албус въздъхна отчаяно.
За да се разсее, заоглежда стаята.Не че не беше прекарал тук последните няколко дни- но осветено от едничката свещ и без гръмкия смях на Гелърт мястото изглеждаше съвсем различно.Дебели книги бяха натрупани чак до тавана ,а около тях се въргаляха счупени пера и наполовина изядени бисквити.Черните съскащи растения спяха кротко на прозореца,а едно от тях беше закрило цветчето си с листо.Подът бе напълно покрит с парчета пергамент,мебелите - изтикани покрай стените и единственото,което си стоеше на мястото,бе леглото на Гелърт,чиято покривка се беше свлякла наполовина на пода.Албус се отпусна тежко върху леглото и остави лъката си да се плъзне по възглавницата,която в неговите представи се превърна в копринени къдрици.Неговата най-голяма слабост…
Очите му се насочиха към тясното тъмно коридорче,което делеше стаята на Гриндълоуд от банята.Гелърт не беше затворил добре вратата-слаба светлина се процеждаше в мрака.Гърлото на Албус болезнено се сви; едва се изправи и краката му го повлякоха нататък,водени от мъчителен копнеж.На вратата се поколеба и се върна ,но светлината го привличаше ,както пламъкът на свещта привлича нощната пеперуда.Сърцето блъскаше яростно в гърдите му;Албус беше сигурен,че Гелърт го чува съвсем ясно,глухото тупкане, и всеки миг ще изкочи ядосан…
Албус стоеше пред открехнатата врата,без да знае кога е стигнал.Крайниците му бяха изтръпнали от напрежение, по гръбнака му премина тръпка…Стисна очи,сякаш се молеше и,прехапал устни, и надникна вътре.

ЙЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕ!ВОАЙОРСКАТА СИЛА!!!

Дъхът му замря в гърдите.Гелърт се бе подпрял на стената и водата се стичаше по гърба му.Малката баничка бе много замъглена и Албус виждаше само част от изящното тяло и мокрите руси къдри.Гриндълоуд внимателно сипа малко шампоан в ръката си и се обърна.Мокрото му лице беше екзалтирано,устните леко разтворени и той остави водата да отмие всичката мръсотия на външния свят.Дъмбълдор беше напълно замръзнал на мястото си и се давеше със собствения си въздух.Мозъка му бе дал на късо и той виждаше само тялото на Гелърт и движенията на ръцете му.
"Трябва да се махаш от тук.Душът спря.Отиди в стаята,Албус!"
Подсъзнанието му запозна да крещи.Краката му бяха омекнали.Гриндълоуд свали хавлията си и най-сетне Албус успя да се мръдне.Избяга в последния момент и се стовари в ъгъла,безмълвен и потен.Студената стая бе сякаш самия ад.Цялато му лице гореше.Какви ли неща не минаха през главата му и всяко следващо по-лошо по особено отношение.Младият магьосник удари няколко пъти главата си в стената,но това само му донесе допълнителна болка.
"По дяволите,защо...защо мисля такива отвратителни неща.Ако Гелърт знаеше щях да съм погребан в задния двор.Трябва да се махам оттук преди да е излязъл от банята."
Вратата на банята проскърца и Гриндълоуд прошляпа до спалнята си.
-Ааалбууус,съжелявам за забавянето.Имах повече кал от колкото очаквах.Предлагам да обсъдим...-русият младеж се огледа и не намери никъде другаря си.Прозореца зееше отворен а първите клончета на дървото бяха изпочупени.
"Хм...тръгнал си е.Жалко,тъкмо ми дойде една страхотна идея в банята.Може би се е почувствал неудобно."-Гелърт се изчерви,промърмори си нещо под носа и започна да се облича.

И двамата си легнаха объркани тази вечер.

П.С. Усещам действия скоро

Албус се събуди още призори, изпълнен със смътно безпокойство.След дълги колебания събра смелост да влезе в банята и най-после да отмие цялата мръсотия от себе си.След горещия душ мислите му се проясниха и когато един час по-късно слезе на закуска,целенасочено си налагаше да не мисли за предната вечер.Държеше се възможно най-любезно с брат си,който неясно защо беше отново начумерен.
„Поне не знае в колко часа се прибрах снощи-мислеше си,докато мажеше филията си с масло.-Можеше да е далеч по-зле”- заключи той и с усмивка отпи от портокаловия сок.
Лъжеше се.
Когато познатата сива сова почука на прозореца на дневната,паническа вълна се надигна у Албус.С мърморене Абърфорд се надигна от стола си ,дотътри крака до прозореца и измъкна малкия плик от ноктите и ,после махна припряно с ръка,за да я пропъди.
-За тебе е –измънка той и подхвърли писмото към Албус,който бе толкова скован от ужас,че едва успя да реагира на време и да го улови с върховете на пръстите си.
-Отивам да почета на Ариана-заяви Абърфорд и се изнесе от стаята.
Албус нямаше нужда да поглежда адреса на плика,за да разбере от кого е.Сълзи напираха в очите му,докато го отваряше:

Албус

пишеше Гриндълоуд ,

много съжалявам за снощи(или по-скоро тази сутрин).Сигурно съм те уплашил,но,повярвай ми ,не съм мислил нищо лошо. Надявам се да не се сърдиш много.

Топло облекчение заля Албус.Да се сърди ли?Та той си мислеше,че Гелърт му е бесен,задето е избягал като глупак.Идеше му да разцелува писмото.

Става ли да се видим днес?Снощи,след като си тръгна,ми хрумна нещо интересно.Пък и съсклвците*
Албус подбели очи при мисълта за черните съскащи растения.
…съсклвците нещо са започнали да просветляват.Дали не им е дошъл размножителният период?
Ела веднага,щом ти е удобно.
Гелърт

Албус прочете писмото няколко пъти.Знаеше,че трябва да е много щастлив,но вместо това усещаше леко разочарование.Все пак беше по-добре от нищо.Така беше най-правилно.
Но когато по-късно застана на прага на Гриндълоуд,който се усмихна блестящо и го притегли в прегръдка,Албус не беше съвсем сигурен кое е правилно.Гелърт явно не подозираше за терзанията на Дъмбълдор, и Албус нямаше никакво намерение да му ги разкрива.
-Ела…ела да видиш-Гелърт го дърпаше за ръката.-Погледни!Нали не са болни?Може би са почнали да мутират,как мислиш?
Дъмбълдор сведе поглед към странните растения,които наистина бяха започнали да изсветляват леко,а листата им бяха покрити с едва забележими морави петънца.
-Ъъъм….мисля,че си ги преполял.
-О!-Гелърт помръкна.-аз пък реших,че има развитие.
Албус не издържа и избухна в смях.
-Казвам ти,тия най-много на салата да ги нарежеш!
-Как ли пък не-възкликна Гелърт и на свой ред се засмя.-Ти би ли ял салата от нещо такова?!
Двамата се разсмяха едновременно.Напрежението,обхванало Албус полека започна да се отдръпва.
- Та каква идея ти хрумнала снощи?- попита Албус,когато отново успя да си поеме въздух.
-Ами…то не е кой знае каква идея…обаче ми хрумна,че трябва да си имаме някакъв знак.Символ,сещаш се,по който да ни разпознават хората.
-Да…Албус се смръщи-не се бях замислял.Нещо,свързано с даровете?
-Да де,и аз това си мислех!-Гелърт се ухили-Между другото-той хвърли към Албус особен поглед-кога ти е рождения ден?
Дъмбълдор вдигна учудено вдигна вежда.
-Ей така,от любопитство- добави Гриндълоуд невинно.
-На…на първи август.След седмица някъде.
-Охо-очите на Гелърт блестяха- лъвче,значи?
Албус го изгледа възмутено.
-Добре де…- Гелърт сияеше.-Значи подаръкът ми трябва да е много специален…

*бях им измислила по-яко име,ама....го забравих

Албус се опита да убеди Гелърт да не му подарява нищо,защото той не бе празнувал рожденния си ден от години и не смяташе да го прави.Разбира се Гриндълоуд отказа,ухили се и сбута другаря си.На Албус му стана малко неудобно,вече не помнеше какво да прави на рожденни дни и се чудеше дали да помоли лелята на Гриндълоуд за помощ.Бързо се отказа от този вариант.Русокосия маг умислено гледаше черните съскащи растения и побутваше листата им с клечка за зъби.
-Дали не им е студено?
-Навън са 30 градуса,Гелърт!Как може да им е студено?
-Тропични растения са все пак-Гриндълоуд разрови купчината мръсни дрехи,извади две кърпи и започна да ги залива със струя гореща вода.Албус се смръщи,той като блондина бе много невнимателен и ръсеше вода навсякъде,тананикайки си някаква мелодия.
"Толкова е несериозен със себе си и заобикалящите го...не мога..."
-АУЧ!!!ПО ДЯВОЛИТЕ!-Гелърт хвърли кърпата с вряла вода и хвана китката си-Изгорих се.Албус,помогни ми,моля те!
Дъмбълдор се беше започнал да помага доста преди да го повикат и сега държеше внимателно ръката на Гелърт и проправяше пръчката си по изгореното.Моравото петно бавно бе заместено от леко розовееща здрава кожа.
-Е...
-Ръцете ти са студени,Албус...-Гелърт едва се чуваше.-Подръж ръката ми за малко. (fangirl moment <333)
Албус се подчини,не смееше да погледне нагоре,надяваше се Гелърт да не усети как се забързва пулсът му.Кръвта нахлу в лицето му и тъмнокосия вече търсеше път за бягство.
-Така е по-добре,благодаря...-Гриндълоуд дръпна ръката си,вдигна падналата на земята кърпа и покри с нея цветята.-А сега за знака...

~~~~

Албус затвори вратата след себе си и с трепереща ръка извади от джоба на сакото си малко сгънато на две листче с току-що измисления от него и Гриндълоуд знак.Това беше техния символ,плод на тяхното въображение и колкото и простичко да беше им отне цял час.Младежът остави връхната си дреха на най-близкото шкафче и влезе в кухнята.
-Къде беше пак,братко?-Абърфорд подреждаше масата за вечеря с особена ярост и когато видя Албус веднага му се нахвърли-Досега Ариана питаше само за теб.Кога най-сетне ще отидеш да я видиш?
-Аз...ами...
-Не си намирай повече оправдания!!!Не сме се виждали за повече от две минути от почти месец.Моля те,отиди да я видиш,поговори си с нея...
За първи път тонът на Абърфорд наподобяваше молба.Той МОЛЕШЕ.По-големият брат тръгна заднешком,хвана дръжката на вратата и изхвърча на коридора.

-Албус,чаках те!-Ариана скочи от леглото си и се препъна в дългата дантелена периферия на роклята.Окопити се бързо и изпъчи гърди.-Готова съм да посрещна големия си брат!
-Благодаря ти,Ариана...-Албус я хвана под ръка и я остави да го води из стаята.
-Еех,нямаш си идея колко пропускаш,братко.Вчера дойде да ме навести баба Мая...мислех,че е починала,но се оказа,че е била на ваканция на Карибите.Татко също ме посети,но беше много студен.Мислиш ли,че ми е сърдит за нещо?
-Не,сестрице,не мисля...
-Хммм...какво ли му става?Напоследък и мама не идва да ме види.Двамата сте се наговорили срещу мен нали?Защото счупих онзи сервиз,който спечели от конкурса за най-красива измагьосана заря.Казах,че съжелявам...
-Не се притеснявай,не си виновна за нищо-Албус потръпна едва доловимо
-Прощаваш ли ми,Албус,наистина ли?
-Да...нека слезем да вечеряме сега,става ли?
Ариана пусна ръката на брат си и щастливо се затича надолу по стълбите.
-Аб,Аб,Албус ми прости за сервиза.Утре ще му направим бисквити със канела,любимите му.Ще го вазнаградя.Също и един кейк,за рожденния му ден.Ще бъде толкова забавно...
Абърфорд загледа притеснено сестра си,а после Албус.
-Ще празнуваш ли наистина?
-Не...не се безпокой.Няма да създавам излишна бъркотия.
-Добре.Е,нека благодарим за храната...

Следващите няколко дни Албус прекара неотлъчно до Гелърт в опити да го разубеди да му прави подаръци за рождения ден,но младия магьосник не искаше и да чуе.Накрая Албус се отказа и посрещаше закачливите му подмятания с тъжна усмивка и мълчание.
Албус знаеше,че трябва да се прибира по-рано поне заради сестра си,но напоследък му беше все по-тежко да се откъсне от обаянието на Гелърт.Струваше му се,че е трудно дори да диша,ако не се намира достатъчно близо до русокосия си приятел.Нощем не можеше да спи,обзет от особено вцепенение,а откъсчлените му сънища бяха изпълнени с картини,от които се срамуваше, и с омагьосаното проблясване на златни къдри.
Същевременно едва понасяше близостта на Гриндълоуд.Ръцете му изгаряха всеки път,щом му се наложеше да го докосне,а сърцето му биеше до пръсване.Улавяше се,че се взира със зяпнала уста в тялото на Гелърт,очите му следваха всяка негова извивка,всяко неволно движение на ръцете му и се молеше Гриндълоуд да не забележи отчайващото му смущение.

*************

-Може да закачим големи фенери с цветя около вратата-захласваше се Гелърт-или с няколко от тези-той посочи щастливо голямата саксия до вратата.-Сигурен съм,че като ги кръстосахме с незабравки ,ще изглеждат по-добре….или най-малкото,няма да са черни вече.
Албус,който се беше излегнал върху леглото на Гриндълоуд и разсеяно зяпаше пред себе си,изпъшка отегчено.
-Звучиш като малката ми сестра-промърмори на Гелърт.
-Ейй,знаеш ли какво-Гриндълоуд приседна до леглото, лицето му близо до лицето на Албус(„Твърде близо” –помисли си тъмнокосия и поруменя.).
-Рождения ти ден ще е идеален случай да ме запознаеш със семейството си.Колко съм слушал за тях!
-Ти луд ли си-Албус подскочи и седна в леглото.-Искам да кажа…едва ли ще ти харесат.Нали знаеш,че са особени.
„Само това липсваше- да ги събера заедно,че да взема да се издам пред всички!Не стига колко ми е тежко сега…”
Гелърт обаче не мирясваше.
-Как така няма да ми харесат! Нямам търпение да се срещна със семейството на моя Албус!
Всичко в Дъмбълдор трепна,но той не се издаде.
-Остави тая работа-махна той с ръка и стана-и дай да свършим нещо полезно.Вече се чувствам като градинар с твоите растения.
-Ще видиш ти,когато постигна каквото искам с тях-Гелърт размахваше заканително пръст-е,поне когато постигна нещо-призна той и се усмихна.
Албус се разсмя.Всяка усмивка на Гелърт го изпълваше с топлина.
Дъмбълдор се намести на стола пред писалището и разрови с две ръце купчините листи.Гелърт застана зад него със скръстени ръце и го загледа с леко наклонена глава.Челото му бе смръщено,сякаш под златната коса минаваха нелеки мисли.
Дъмбълдор ровеше по джобовете си и вадеше купища боклучки.
-Търся с какво да си вържа косата-обясни той при вида на въпросително вдигнатата вежда на Гриндълоуд
По устните на Гелърт плъзна лукава усмивка.
-Позволи на мен-прошепна той.
Преди да успее да отговори,Албус усети как нечии дълги нежни пръсти се вплитат в косата му и го дръпват леко назад.Тих стон се откъсна от устните му,когато студената ръка на Гелърт докосна кожата на врата му.
-Така добре ли си-прошепна Гриндълоуд и Албус почувства дъха му някъде до ухото си.Тялото му гореше.
-Никога не съм бил по-добре-промълви Албус без дъх.

HOW MANY TIMES WILL YOU MAKE ME NOSEBLEED?!

-Хей,Албус,защо покровителя на Абълфорд е коза?-Ариана галеше косата на брат си,докато той почиваше на леглото й.
-Защото е страхливец,сестрице-младежът свали зацапаните си очила и въздъхна-Има козе сърце...
-Хммм,затова ли по цял ден седи вкъщи?
-Той...-Албус замълча за миг и лицето му се напрегна-Да,затова,мила.
-Бате,напоследък те виждам с едно много красиво момче.Ще ни запознаеш ли?Искам да си говоря с него.
Тъмнокосия магьосник се изправи рязко,хвърли на сестра си ужасен поглед и поклати отрицателно глава.
-Не искам да говориш с него...Той е...-Албус не намираше думи-Моля те,Ариана,не прави глупости!
Момичето седеше неподвижно с наивната си усмивка и само кимна.
-Искам бонбони с ром...-изглежда напълно бе забравила за красивото момче...
~~~~~~

"Трябва да измисля къде ще го почерпя.Вкъщи не става.В къщата на старата Батилда ми е неудобно да празнувам,а друго място...нямам!"
Албус се ядосваше на себе си,че е споменал рождената си дата.Беше пладне,а той пак бе помъкнал един куп книги към съседната къща.По средата на пътя се сети,че е магьосник и товара му олекна доста.
Приятен повей от близката горичка го накара да вдиша дълбоко и да затвори очи за миг.
-АЛБУУУУУС~!
Книгите изпопадаха на земята и Дъмбълдор се врътна към източника на гласа.
Гелърт държеше в ръце дълга червена копринена панделка и я обточваше около клоните на големия дъб под прозореца си.Дървото буквално светеше,но не със дразнеща окото светлина,а с мека,характерна за свещите.
-Харесва ли ти?-Гелърт беше полуменял и си личеше,че здравата се е потрудил,за да постигне този ефект
-Да,но какво смяташ да правиш?
-За утре е!-Гриндълоуд доволно погледна творението си.
-Утре...-Албус помръкна.След всички планове,които бе замислял,съвсем бе забравил,че на утрешната дата,преди 18/ъъъ...толкова ли беше?/ години се беше родил.И утре за първи път от няколко години щеше да го празнува и то с човек,който беше наистина специален за него.

Албус изпуфтя и се захвана да събира разпилените наоколо книги.
-Гелърт…нали ти казах,че нямам желание за празненства?
Гриндълоуд се засмя.
-Да,каза ми.Но я си помисли-някога слушал ли съм какво ми се казва?
Албус поклати отчаяно глава.
-Просто исках да те зарадвам-заоправдава се Гелърт.-Но щом толкова ти пречи,ей сега ще махна всичко.
-Не-въздъхна другият-няма нужда.Украсата не ми пречи.Просто спомените от предните ми рождени дни не могат да се нарекат точно щастливи.
-Значи това трябва да се промени-заяви Гелърт и махна леко с магическата си пръчка.Купчината книги изхвръкна от ръцете на Албус и се понесе на метър и двайсет над земята.
-Вечно забравяш,че си магьосник-подкачи го Гриндълоуд.После продължи предишната си мисъл- не знам дали си,чувал,но има легенда,според която ръцете на хората,които са родени един за друг,са свързани с червена нишка-той посочи с глава панделката,увита около дървото –и кой знае,може да срещнеш някого…
Албус се извърна с гръб към него.Направи се на възмутен,но примигваше яростно срещу напиращите сълзи. /Бел.авт.: защо карам Албус да се държи като сърдито момиченце?!/
-Само не ми казвай,че си поканил и гости-попита той,благодарен,че гласът му не беше потреперил.
-Нищо не съм казал-рече Гелърт тихо и се опита да погледне Дъмбълдор в лицето,но Албус отново се извърна.-Обаче мога да поканя много хора,ако искаш-додаде той бързо.
При тези думи Албус се сепна.
-Да не си посмял-каза той и се разсмя.
-Какво толкова имаш против хората?-възкликна Гелърт и театрално разпери ръце.
-Искат снимки с автограф-отвърна Албус и се направи,че се хваща за сърцето.
-Ааа…и аз няма да откажа снимка с рожденика-очите на Гелърт светнаха лукаво.
-С теб не може да се излезе на глава-рече през смях Албус.-Нека отидем у вас, да завършим вчерашния проект.
-Остави тази работа…дай да отидем долу в кръчмата!Утре имаш рожден ден,за Бога!.
-Гелърт!Каква кръчма?Няма и два следобед…
-На мен не ми пречи-ухили се Гелърт и хвана Албус за ръката.-Пък и кръчмата доста ми харесва-има страхотна гледка…към гробищата!-извика през смях.
-А както знаем,ти имаш много мили спомени от въпросното гробище-допълни Албус и се остави да бъде повлечен от топлата ръка на Гриндълоуд.

-Въобще не си пипнал шотландското пиво,Албус.Да не би да не траеш на алкохол?-Гелърт вдигна високо вежди и побутна халбата към приятеля си.Страните му бяха поруменели и си личеше,че е разконцентриран и разфокусиран,затова Дъмбълдор отказа предложението му,тъй като трябваше да има някой,който да го пренесе до тях.
-Ал-хлъц-бус,знаеш ли,че на тази светлина очите ти имат странен отблясък.Стой мирно,за да се вгледам по-дълбоко.Ах-хлъц-Обичам очите ти,драги.Някой ден ще ти ги открадна!
Албус мълчеше и подпираше вече заспивашия Гриндълоуд.Плати на разпоредителя и изнесе пияния Гелърт извън заведението.
-Хлъц-ААААЛБУУУУС,попей ми малко!Да пеем заедно!
-Няма да пеем сега,Гелърт...
-Нооо,аз искааам,Албуус~!
-Моля те,опитай се да заспиш.
-Хммм-Гриндълоуд загуби контрол над тялото си и повлече дългокосия към земята.Албус бе притиснат от тялото на блондина и младия магьосник остана без дъх.Опита внимателно да отблъсне Гриндълоуд от себе си,но пияния се бе вкопчил мантията му и отказваше да пуска.Дъхът му лъхаше на алкохол,а ръцете му трепереха.
-Гелърт,моля те пусни ме,трябва да те заведа у дома...Гелърт?
Гриндълоуд бе успял да фокусира поглед върху лицето на Дъмбълдор и сега Албус забеляза колко близо всъщност се намират един до друг.Русокосия доближи устни до ухото на притиснатия и му прошепна сподавено:
-Води ме вкъщи,приятелю,преди да съм направим нещо по-лошо...
Албус се стъписа,но Гриндълоуд отпусна хватката и младежът осъзна,че е заспал.
-Сега остава само да ни нападне и банши и нощта ще стане напълно объркана.А сега да те оставя в леглото ти и да се опитам да избягам от утрешния ден.
-Ммм...Албус-Гриндълоуд изхърка тихичко и полетя,омагьосан от объркания си другар.

~~~~~~

-КЪДЕ БЕШЕ ПАК?СМЪРДИШ НА БИРА!Ако майка те видеше в това състояние щеше да бъде съкрушена!-Абърфорд фучеше из стаята по халат,хокайки брат си.-Знаеш ли какво би сторило това на Ариана?Въобще не мислиш...
-МЛЪКНИ!!!АРИАНА,АРИАНА,ТИ МИСЛИШ ЛИ КАКВО ИЗПИТВАМ АЗ?НИМА НЯМАМ ПРАВО НА ЖИВОТ,ЗНАЕШ ЛИ,ЧЕ УТРЕ ИМАМ РОЖДЕН ДЕН,ЧЕ СТАВАМ НА 18 ГОДИНИ?!-Албус седеше прав,лицето му яркочервено,а той целия треперещ от ярост и разочарование-Остави ме поне за един ден на мира,Абърфорд...
По-малкият се отдръпна уплашено,вдигна ръце,знак,че се предава и напусна стаята.
-Предусещам Апокалипсис-дългокосия маг хвана с ръце главата си и въздъхна.

Албус се отпусна тежко на един от издънените фотьойли и впери поглед пред себе си.Обзе го странно вцепенение,което,обаче не беше определено неприятно.Изпита чувството,че може да си седи така вечно,без да говори с никого.Стигаше му само да диша-тихо и дълбоко.Естествено,знаеше,че не може да остане така. Всеки момент Абърфорд щеше да се върне и ще излее отгоре му останалия си дълго насъбиран гняв.Ето,сега слиза по стълбите в кафявия си халат и чехлите си с кози,а очите му бляскат.Всеки момент ще тресне вратата,ще нахълта в стаята и ще се разбеснее.
Беше прав донякъде,помисли си Албус.Но той не разбираше…и не трябваше да разбира.Това бе единственото,в което Албус не се съмняваше.
Нечии леки стъпки приближиха креслото му.Албус не намери сили да вдигне поглед - не искаше да гледа гнева и болката в очите на брат си.
-Братко,какво има?
Тихият гласец на Ариана го сепна.Момичето стоеше пред него босоного, със сънени очи и разрошена стърчаща коса,вързана на две опашки и стискаше в ръце плюшения еднорог,който Албус беше измагьосал за нея.
Сърцето му се сви.
-Нищо,Ариана.Защо реши,че има нещо лошо-попита Дъмбълдор мило и протегна ръка към нея.Ариана се усмихна тъжно и уви ръчички около врата му.
-Защото Аб е ядосан.-промърмори тя отвлечено.-Чух да казва,че ти си виновен.Нарече те …егоезичен глупак.Какво е егоезичен?
-Аз…не знам,Ариана-Албус почти се разсмя.После си придаде строго изражение-А ти защо не си в леглото?Трябваше да спиш вече!
Лицето на Ариана придоби нейното тъжно-отвлечено изражение,което късаше сърцето на Албус.
-Не ми се спи-измърмори тя и задъвка разсеяно долната си устна. –Баба не е идвала при мен тази вечер и ме е страх да заспя,защото може да дойде и да не я усетя.
Тя помълча.После зарови лице в косата на Албус.
-Ал…-чу я той да шепне-защо мама не идва вече?Липсва ми…
Гласът й се задави.Албус не знаеше какво и да й каже и само уви ръцете си плътно около нея.
-Ариана!
Викът на Абърфорд раздра въздуха като камшик.Двамата чуха тежките му стъпки по стълбите и миг по-късно той блъсна вратата.
Ариана се отдръпна от Албус.Огромните й очи гледаха уплашено,а лицето и бе обляно в сълзи.
-Ти!-викна по-малкият брат хвърли се напред ,улови сестра си за ръката и я дръпна от него.
-Аб,слушай…-започна Албус.
-Не,ти слушай.Прави каквото искаш с живота си..Прави каквото щеш с онзи глупак…Гелърт Гриндълдор..но ако още веднъж…
-Гелърт Гриндълоуд –издиша Албус.
-Какво?-
-ГРИНДЪЛОУД! ИМЕТО МУ Е ГЕЛЪРТ ГРИНДЪЛОУД! И НЕ Е ГЛУПАК!НЕКА НЕ ТИ КАЗВАМ КОЙ ТУК Е ГЛУПАКЪТ!
Направо му беше причерняло пред очите от яд.Силно поруменял, той стискаше юмруци така,че ноктите се впиваха в дланите му до кръв.
-НЕ МЕ ИНТЕРЕСУВА-изкрещя в отговор брат му.По бузите му бяха избили ярко розови петна,очите му святкаха.- НЕ МИ ПУКА КАК СЕ КАЗВА! АКО ЩЕ ДА Е САМИЯТ МЕРЛИН!ЗАРАДИ НЕГО НЕ СИ СЪЩИЯ ВЕЧЕ!НАПЪЛНО СИ НИ ЗАБРАВИЛ!
Тогава Ариана се разплака – тихо,жаловито стенание – и се опита да застане между двамата.
-Стига толкова- изхълца тя и зарида по-силно.Двамата братя се спогледаха ужасени.
-Виж какво направи- изсъска тихо Абърфорд и обви ръка около раменете на сестра си.
Албус почувства,че огромен чук се стоварва върху главата му.
-Аз какво съм направил-повтори той с ярост.-я си спомни кой се разкрещя като безумен! Винаги намираш за какво да ми натякваш!Не си спомням да съм те наемал за втора майка – подметна язвително накрая.
Очакваше Абърфорд да се разкрещи отново.
-Ужасен си-продума брат му вместо това –не знаех,че можеш да си толкова жесток.Чак се чудя какво намира онзи Гриндълдор у теб…Може би и той е същият – допълни той горчиво.После се обърна и задърпа Ариана за ръката.

Дъмбълдор се въртя объркано в леглото си и не можеше да намери място на мислите си.Часовникът удари дванадесет пъти и настъпи полунощ.Албус стискаше завивката си и се чудеше какво да мисли за казаното от брат му,беше съкрушен,Ариана също бе видяла случващото се и това още повече го съсипваше.
-Чук,чук,чук-прозореца потрепна няколко пъти и лежащия на леглото младеж обърна унило глава.Птицата беше позната,вече бе запомнил изящния замах на крилата й.
"Доста лош момент е избрал..."-Албус отвори прозореца и совата пусна писмото на писалището,после клъвна нежно магьосника по носа и излетя.Алената панделка падна от пергамента и Дъмбълдор зачете на глас:
"Скъпи Албус,
много съжелявам за тази вечер,но алкохола ми влияе много зле и обещавам повече да не го използвам пред теб.Надявам се да не съм извършил нещо глупаво и искам да ти напомня,че вече си на осемнадесет години....
Тъмнокосия погледна невярващо часовника и сърцето му затупка учестено.Предусещаше как ще продължи писмото.
и по тази причина се надявам да дойдеш до мястото,което приготвих.Знам,че не е нещо особено,и че си изморен,но наистина се надявам пръв да ти честитя рожденния ден.Чакам те!
Гелърт

Листа падна отново на писалището и за миг Албус недоумяваше съдържанието му,после се паникьоса и разроши коса като побъркан.Беше пред особена дилема.Беше в спор с чувствата си,не разбираше учестеното туптене на сърцето и защо мозъка му изключва,когато се спомене името на Гриндълоуд.Отново погледна писмото и после далечните очертания на къщата на Багшот,която светеше в червеникава светлина.
"Не бива да отиваш!" съзнанието му крещеше,докато сърцето настояваше точно обратното...
"Предпочиташ да останеш тук и да те поздравят с намусен поглед.Помисли си,той те моли,желае компанията ти,хайде,Албус!"
Спорът бе решен и Албус се завтече надолу по стълбите...

С разтуптяно сърце и стиснати зъби,Албус пристъпи на пръсти в тъмното фоайе.Не смееше дори за момент да светне с пръчката си.Когато стигна до входната врата спря и се ослуша .От къщата не долиташе и звук.Наведе се и внимателно вдигна обувките си в ръка.Щеше да ги обуе чак отвън,за да не вдига шум.Не искаше повече неприятности за тази вечер.През ума му мина мисълта какво ще обяснява,ако брат му точно в този момент реши да слезе по стълбите и го завари,че се промъква към вратата като крадец,но бързо я пропъди-нямаше време да мисли за такива неща.
Пое си дълбоко дъх и вдигна пръчката си.”Алохомора!” изрече наум и замахна леко.Ключалката щракна едва доловимо,но на Албус му се стори ,че звукът отекна прекалено силно в празната къща.Напрегна слуха си.Някъде над него старите дъски изскърцаха. Очакваше брат му всеки момент да се появи,но къщата отново беше потънала в тишина.За миг си помисли дали да не се върне,но вече беше стигнал твърде далеч.Обърна се и открехна вратата,колкото да може да се измъкне навън.Задържа въздуха си и се провря през отвора.
Не беше забелязал рошавото момиченце със стърчащи опашки,което надничаше през перилата.
Щом се озова навън,Албус отново си позволи да диша свободно.Нахлузи обувките си и остави вятъра да разроши косата му ,преди да хукне към къщата на Гелърт.

************

За разлика от горещите дни,нощите по това време бяха много студени.Албус сам се убеди в това ,докато бързаше по склона към къщата на Багшот.Целият трепереше от студ и горчиво съжаляваше,че не си беше взел наметалото,но след писмото на Гелърт нямаше време да мисли за такива подробности.

Гелърт.Цялото му същество изгаряше от желание да го види.Въпреки това,колкото повече наближаваше къщата, Албус крачеше все по-бавно.Пътем се опитваше да приглади рошавата си коса и да оправи някак си измачканите гънки на дрехите си.
След няколко дълги минути Албус достигна къщата.Нервно приглади косата си за последни и се изправи пред вратата.
Ами сега? Дали да почука?Пристъпи крачка назад и вдигна поглед.Нито един прозорец не светеше.Изглежда всички спяха.Албус усети леко недоволство-защо Гелърт го бе накарал да дойде у тях посред нощ,а дори не беше тук,за да го посрещне?
Хрумна му нова идея.Тихо като котка се прокрадна покрай стената към прозореца на Гелърт.Внимаваше да не настъпи някоя суха пръчка.С ужас си представи как госпожа Багшот надниква през прозореца и го заварва да се промъква покрай къщата й.За това побърза да се скрие в сянката на дървото ,по което се беше катерил само преди няколко дни.
Не знаеше какво точно бе очаквал.Може би стълба,по която да е качи до горе или пък самият Гелърт да наднича през прозореца със широка усмивка.Нищо подобно.
Албус се повъртя нервно няколко минути.После реши пак да се върне отпред.
„Сигурно Гелърт стои вътре и ме чака да почукам’’ помисли си Албус.Какво пък,едно леко потропване по вратата нямаше да събуди никого. Той тъкмо вдигна ръка,когато вратата се отвори сама.
Албус ахна.

Аз ще давам направо...
Поток от червена светлина го обгърна и той усети как Гелърт го притиска в обятията си.
-Честит рожден ден,мили Албус,колкото и невероятни пожелания да ти изръся,мисля,че няма да са достатъчни да покажат моята любов и благодарност към теб.-сърцето на тъмнокосия биеше толкова бързо,че той имаше чувството,че всеки момент то ще се пръсне-Благодаря ти,че дойде...
Гриндълоуд потупа приятеля си по гърба и се закашля-А сега,имаме цялата къща на разположение и смятам да те накарам да запомниш осемнадесет-годишнината си.
-Ъъъъъ-по-възрастния стоеше леко смутен и се остави на Гелърт да го помъкне към кухнята-Къде е леля ти?
Блондина направи възможно най-озъбената си усмивка и се престори,че казва "Къш".
-Нека да кажем,че тази вечер няма да си е вкъщи
-Но...-Албус отново остана без думи пред претрупаната с всевъзможни блюда трапеза-чакай,ти ли направи всичко това?
-Да не мислиш,че магиите са единственото ми призвание,хайде сядай,имаш нужда от добро хапване.
-Гелърт,не съм особено гладен...-Дъмбълдор започна нервно да чопли едно пилешко бутче
-Да...омърлушен си...-русокосия бързо смени посоката си и грабна нещо от плота.Дъмбълдор не смееше да вдигне глава,защото усещаше,че се изчервява,и макар,че бе почти тъмно в стаята се страхуваше да не бъде разкрит от Гриндълоуд-сега ще те разведря...
Гелърт прекрачи стола,на който седеше рожденника,седна в скута му /при което,от изненадата,Албус едва не падна от стола/ и натика среден по големина пакет в ръцете му.
-Отвори го,хайде...-Гриндълоуд шепнеше развълнувано в ухото му
С треперещи ръце амбалажа бе разкъсан и Дъмбълдор усети в ръцете си нещо леко и продълговато.Усети прилив на енергия и разгледа подаръка си.
-Пръчката,Албус!Всемощата пръчка!Намерих я!-русия младеж се засмя щастливо и повдигна лицето на изненадания-Пфф,обърканата ти физиономия определено е забавна.Тя е твоя!Преминах през доста трудностти,за да я взема и се надявам да си благодарен.
Албус стисна пръчката до гърдите си,и преглътна бавно,опитвайки се да избегне погледа на Гриндълоуд.Пръстите му бяха горещи и Албус си мислеше,че в кожата му вече има дупки.Моментите се изнизваха бавно,а те продължаваха да седят в това положение.
-Хей...-гласът на Гелърт бе загубил обичайната си сила-Албус,нали няма да ме намразиш?
-З-за какво гов...
Тялото на Дъмбълдор потръпна и за момент той загуби връзка с реалността.Никога преди не бе изпитвал толкова емоции на веднъж.За първи път нечии устни бяха опиянявали така съществуването му.Не искаше да свършва,нито да си поема дъх.Клепачите на Гелърт пърхаха бързо и той обви ръце около врата на тъмнокосия.Още по-страстно той се притисна до рожденника,за който в момента пръчката бе най-маловажния подарък.

Сириус продължавай,защото аз започвам да истерясвам :Д

Секунда.Две.
Цяла вечност.
Албус не знаеше.За него светът представляваше пъстро размазано петно,водовъртеж от смесени необясними усещания,смътни проблясъци на златисти къдрици.
Единственото,което имаше истински смисъл,беше топлото тяло,притиснато в неговото и трепетните устни,впити в неговите собствени.
Ноздрите му се изпълниха с опияняващия парфюм на Гелърт-тежкия аромат на мускус и диви цветя-и главата му се замая приятно.За секунда му мина мисълта,че щом има това,тогава не би му трябвал кислород...преди цялото му същество да потъне в обятията на русия магьосник.
Бъзовата пръчка се плъзна по дрехата на Албус и изтрополя глухо по дъсчения под.Той подскочи,сякаш ударен от ток,и инстинктивно изблъска Гелърт от себе си.
-Албус,какво....
Не успя да довърши.Албус го изтика почти грубо и се изправи на крака.В главата му като поток нахлуха хиляди ненужни мисли и му се зави свят.
Завладя го неясно усещане за страшна липса,следвано от смазващо чувство за вина.Той се олюля и залитна към масата като пиян.Подпря се на нея с изтръпнали ръце,а сърцето му сякаш бе забравило да бие.
Гелърт протегна защитнически ръце към него,но той се отдръпна.Допира на тези ръце му причиняваше почти физическа болка.
Албус немощно се отпусна на пода.
-Албус...
Дъмбълдор потрепери силно и закри очите си с ръка.
-Не мога....-прошепна задавено.